Оня прочут Самуил и новият политически разлом

samuilLife През 13-ти век един византийски книжовник възкликнал изненадан, че „оня прочут Самуил е още в устата на българите…“ Интересно как ли щеше да се почувства Йоан Ставракий ако можеше да се разходи из София днес? И да види, че хиляда години след трагичното си властване, династията на Комитопулите сякаш възкръсна от света на мъртвите, влитайки през централния вход на българския публичен дебат.

Новият разлом дойде в точно подбран момент, когато старите обществени дележи като тези между ЦСКА и Левски или СДС и БСП изглеждат меко казано архаични. А на техния фон, монархът със светещите очи наподобява герой от Междузвездни войни.

Какво прочее накара българите в началото на 21-ви век да кръстосат шпаги в дебат за една личност от края на 10-ти?

На пръв поглед дебатът е естетически. Хубав или грозен е паметникът… За всеки, който го е видял на живо обаче е ясно, че без да е изключителен, монументът изглежда съвсем приятен. Скулптурата е издържана в класически стил и като изключим светещите очи, в нея няма нищо, което да скандализира. А въпросните очи фосфоресцират съвсем дискретно и изглеждат налудно само тогава, когато им блеснете със светкавица насреща.

За други, дебатът е градоустройствен. Паметникът е не на място, не уважава околната среда, съсипва я и я плячкосва. Това също изглежда версия, съшита с бели конци. Паметникът не просто си е на мястото, а стои все едно винаги си е бил там. Той нито е грамаден (голям е точно толкова, колкото стоящия на двайсет метра от него паметник на Иван Вазов), нито с нещо вреди на околната среда. Далеч по нелепо в средата се вписва например монументът на опълченеца на отсрещния тротоар, срещу чието поставяне преди няколко години обаче никой не протестира.

Трети виждат проблема в това, че паметникът не е автентичен. За тях кръстът не е от епохата, короната е унгарска, а физиономията на царя не съвпада с лицето нарисувано при възстановката по неговия череп. Това е може би най-тъпата критика, защото и най-беглите познания по история на изкуството са достатъчни да се осъзнае, че смисълът на една картина или скулптура не е да възпроизвежда mot à mot действителността, а да я пречупва през виждането на твореца. В обратния случай щяхме да имаме не паметник, а восъчна фигура като от музея на мадам Тисо.

Най-накрая като единични гласове се чуха и критики по повод личността на самия цар Самуил, който бил загубил битката, войската си и като цяло бил един провален човек. От този аргумент излиза, че едва ли не паметници трябва да се издигат само на успели исторически личности и цяла плеяда трагични образи като се започне от спартанския цар Леонид и се стигне до жертвите на Холокоста или на 11 септември, нямат нужда от възпоменание.

Всички критики разбира се са само параван, зад който наднича един по същество политически, а не изкуствоведски или историографски дебат.

Страстите около паметника на Самуил за пореден път показаха, че на мястото на политическите противопоставяния от прехода, са се появили нови линии на разлома, които минават по оста консервативно-либерално. Критиката срещу паметника не е нищо повече от политическа реакция на няколко либерални кръга, които в издигането на подобна статуя привидяха проява на примитивен и отблъскващ национализъм. Тези хора нито са платени, нито имат лоши намерения. Те просто вярват убедено в догмата за края на историята и в това, че краят на един идеологически конфликт през 1989 г. е бил край и на идеологическите конфликти по принцип. Живеят в свой собствен уютен свят и не искат да излязат от него.

От друга страна, защитниците на творбата, също нямат особени художествени претенции. Те просто бранят една друга представа за света, в която има добро и лошо. И ценности като патриотизъм и любов към родината не са отживелица, а реалност.

Това е Бъ;лгария днес. Каквото и да се случва в политическия дебат, каквито и нови кливиджи да се прокарват, поне от десетина години насам, публичните дебати, които успяват реално да фокусират енергията на обществото са по оста консерватовно-либерално. В настоящия момент това противопоставяне е допълнително стимулирано и от кризата в БСП, която по всичко изглежда, в крайна сметка ще доведе до формиране на либерална левица от европейски тип.

Всъщност с изчезването на БСП или с нейната успешна трансформация в ляво-либерална партия ще завърши процесът на пълна трансформация на българската политическа система, започнал с кризата в СДС след 2001 г.

Вдясно – превръщането на либералната десница на прехода в консервативна десница от постпрехода вече завърши, с изграждането на настоящата управленска коалиция през есента на 2014 г.

Вляво – промяната тепърва предстои. И е точно толкова невъзможно да се прогнозират всички превъплъщения, през които ще премине традиционната левица и конкурентните й либерални кръгове, колкото беше невъзможно през 2001 г. да се прогнозира настоящата политическа констелация.

Advertisements
Публикувано на Uncategorized. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s