2008-ма размести политическите пластове

в-к Седем, бр. 51 (292), г. V, 17–22.12.2008 г.

Има години, в които политическите пластове се разместват и рязко променят хода на историята. За България такава беше 1989-та – годината, която започна с новогодишно обръщение на Тодор Живков и завърши с рухването на Берлинската стена. Ако през лятото на 89-та някой беше пророкувал, че година по-късно няма да има БКП, няма да има Народна република, няма да има СИВ, Варшавски договор, Съветски съюз, КПСС, КГБ и дори Купа на Съветската армия, той със сигурност щеше да бъде вкаран в лудница.

Следващата такава година беше 1999-та, когато именно (в рамките на Косовската криза) беше извоювано европейското бъдеще на България.

В българската политика обаче има и други години. Случващото се в тях на пръв поглед не е толкова мащабно, но тъкмо те предопределят следващите събития. И това кой ще стои начело на държавата, когато времето за съдбовните решения настъпи. Такава година е 2008-ма, която предстои да изпратим.

В години като тази се правят най-важните негласни договорки и се създават нови консенсуси между т.нар. политически елити, даващи за неопределено време съвсем нова архитектура на политическия живот. В години като тази се зачеват нови лидери, а старите се превръщат в жертвени овни. Защото по правило всяка политическа конфигурация има своя формален или неформален лидер, който идва и си отива заедно с нея.

Казват, че първата такава година е 1988-ма, когато новият “перестроечен” елит постига съгласие, че комунистическият режим в България трябва да си отиде, а политическата власт на номенклатурата се трансформира в икономическа. Посочена е и изкупителната жертва. Този, чийто политически край ще гарантира “новото начало”, е разбира се главата на предишната система – Тодор Живков. А този, който ще го наследи – най-изкусният в апаратните игри, потомственият комунист Андрей Луканов.

Времето на Луканов продължава от 1989 до 1996 г. През този период именно той е ключът към двата най-важни процеса – демократизацията и създаването на организираната престъпност. Лидер в левицата, мислен и за лидер на десницата, от дистанцията на времето Луканов прави всички други политически играчи от онзи период да изглеждат във второстепенна роля (независимо как са ни изглеждали тогава и какви позиции формално са заемали). Все още пресен е и споменът колко жалко завърши единственият опит за промяна в системата, направен от правителството на Филип Димитров.

1996-та е годината на новия български консенсус – за това провалилите прехода бивши комунисти да сдадат властта на тези, които могат да извадят страната от катастрофата. На приемането на правилата на този консенсус впрочем се дължи сговорчивостта на тандема Първанов – Николай Добрев на 4 февруари 1997 г. Зловещото е, че в този случай жертвеният овен е жертван напълно и началото на края на ерата на Луканов е поставено с неговото убийство. Неслучайно разпилените му последователи месеци наред ще повтарят мантрата, че “България вече не е същата.”

Новият дневен ред идва със своя нов лидер. За пръв път от 1944 г. силната фигура в българската политика не е комунист, а антикомунист. Разправил се безапелационно с възможните конкуренти, Иван Костов се превръща в първия министър-председател на прехода, изкарал пълен мандат; в политика, който се противопоставя на Русия и обръща България на Запад; в държавника, който провежда най-мащабната икономическа реформа от Освобождението насам. В сравнение с останалите, Костов е уникален с две неща – той успява да концентрира най-много еднолична власт в ръцете си и същевременно периодът на неговата доминация е най-краткотраен.

Когато работата е свършена, през 2001 г. политическите котерии влизат в ново съглашение и изграждат новия консенсус – ДС на Живков и мафията на Луканов трябва да се завърнат, за да се ползват от ресурса на новото европейско настояще. Срещу Костов започва безпрецедентна по своя мащаб клеветническа кампания, с единствената цел той да бъде ликвидиран политически. След падането на правителството му и той, и неговото семейство са подложени на съдебно преследване, а политическата му сила е поставена в изолатора.

Системата работи безотказно, без да прави разлика между добро и лошо, между политици, които разсипват България и такива, които я поставят на европейските релси.

За времето след 2001 г. дистанцията е много малка, за да се видят ясно контурите на новия, четвърти поред консенсус. Силната фигура в него обаче е очевидна. Държащ златната акция за съставяне на две правителства, на два пъти решил изхода от президентски избори, увеличаващ непрекъснато политическото си влияние и поддържащ респектиращ обръч от фирми, Ахмед Доган е следващият безспорен тартор в българската политика. До днес.

През 2008 г. политическата конюнктура отново превключи на друга скорост и отново тези, които до вчера пореха вълните със завидна лекота, започват да усещат, че плават срещу течението. Новият консенсус предвижда БСП и Доган да бъдат изхвърлени от играта, защото това е единственият начин България да възстанови пропиляното си европейско членство. И те го знаят.

Това обяснява какво се случва в момента. Доста неадекватният (на фона на икономическата криза) PR на Станишев не цели парламентарните избори догодина, а конгреса на БСП след тях. Всичките му усилия, всичко, което той прави, ще бъдат посветени на това да се задържи на лидерския стол на “Позитано”, преборвайки се с президентското и с другите лобита в партията. За разлика от него, Ахмед Доган няма печеливш ход. Той е следващият жертвен овен и му предстои да изпие горчивата чаша до дъно – политическа изолация, опити за свалянето му от лидерския пост, прокурорски проверки, дела, целенасочено разбиване на близките му фирми. Доган знае всичко това, както и факта, че всеки опит да противодейства ще бъде наказван с нови и нови удари. В крайна сметка в тази ситуация той прави единственото, което може – заключил се е в сараите си в Бояна и не се среща с никого.

Това донесе на българската политика 2008 г. Че това е така, е видно и от факта, че новата конфигурация неочаквано извади Костов и ДСБ от изолацията. Показателно е, че за пръв път от десет години социологическите проучвания отчитат спад в неприязънта към Костов и той вече не е “най-мразеният политик в България” (изпреварен, разбира се, от Доган). С новото размесване на картите, “анти-Костов” консенсусът си отива и на повечето политически играчи тепърва ще им става ясно какво означава това. Прочее, именно отказът да приеме този факт доведе до краха на бившия председател на СДС Пламен Юруков, който раздвоен между Костов и Доган, фатално избра втория.

Единствен оцелял измежду силните фигури на прехода, бившият “жертвен овен” Иван Костов се връща в битка не за първенство вдясно, депутатски или министерски кресла, а в битка за националното лидерство. Ще бъде ли той утре силната фигура (формална или по-вероятното неформална) в българската политика или други по-амбициозни играчи ще успеят да го изместят? Това ще е въпросът на 2009-та. А отговорът ще знаем със сигурност, когато изпращаме и нея.

Реклами
Публикувано на Статии. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s