Синият балон

в-к Седем, бр. 41 (282), г. V, 08–14.10.2008 г.

От пролетта насам България се тресе от скандали. В МВР, ДАНС, еврофондовете, инфраструктурните проекти, земеделските производители, газта, топлофикациите и т.н. и т.н. Една след друга гърмят бомби, всяка от които достатъчна да свали кабинета в случай, разбира се, че бяхме нормална държава. И опозицията, макар и “слаба”, използва всеки такъв случай да атакува правителството. ДСБ компетентно, но предсказуемо, ГЕРБ несръчно, но упорито, Атака популистки, но страстно… Дори и малките партийки в парламента, доколкото им позволяват силите, атакуват управляващите. Защото правителство безпомощно и некадърно като това на Станишев е мечта за всяка една опозиция по света.

Някой обаче липсва.

Една политическа партия, която в камарата заема дясната страна на залата, и която по парадокс в годините на прехода въплъщаваше в най-голяма степен идеята за демокрация, днес липсва на политическия терен.

Става дума за СДС. Вече някак дори не прави впечатление, че СДС го нямаше никакво и при трите вота срещу правителството тази година. Нямаше го, когато ДСБ свали Румен Петков, нямаше го, когато дойдоха докладите на Европейската комисия, нито когато фермерите излязоха по улиците.

Нямаше го или по-точно винаги присъстваше като част от пейзажа. Някакви “лидери” на СДС постоянно мънкаха нещо пред камерите, но по правило толкова объркано и плахо, че никой така и не го чу. Върхът на всичко беше при подписката срещу Станишев, защото след като се осъществи блянът на СДС десницата да седне на една маса заедно с ГЕРБ, се оказа че СДС няма нито ресурса, нито желанието да помогне на ДСБ и ГЕРБ в “общата” инициатива.

Но те за пореден път бяха мъкнати на гръб, както през 2006 г. на президентските избори и през 2007 г. на кметските. За да видим отново накрая намусените им физиономии да произнасят поредните ругатни срещу Иван Костов, международното положение и ланския сняг.

И защото стана традиция в поредицата си статии във вестник “Седем” да казвам истини, които никой не желае да произнесе, ще го направя и сега: СДС е балон. Много хора се вайкат как е възможно човек като Пламен Юруков да бъде лидер на партия с така славно минало, но суровата истина е, че днес този образ е възможно най-автентичният лидер на СДС. Безидеен, некомпетентен, зависим от тайните служби, със съмнителни връзки в България и още по-съмнителни в Централна Азия. И най-важното – безпомощен.

СДС днес се оглавява от някого, който не може да артикулира никакъв политически проект, просто защото СДС няма политически проект и не може да роди такъв. Би била забавна, ако не беше тъжна поредицата от председатели на СДС от 2002 г. насам. Когато Надежда Михайлова ни изглеждаше нелепа и смешна в лидерското кресло на Раковска 134, надали някой си е представял колко по-нелеп ще бъде в тази роля бившият президент Стоянов. А когато цъкахме с език до какво посмешище се е докарал някогашният държавен глава, никой не е и предполагал смеха който ще буди следващият син “лидер”. И ако тенденцията се запази, то бедна ми е фантазията да си представя що за човек би наследил Пламен Юруков на поста му.

Общото между всички тези хора, освен липсата на политически проект, са обаче още две неща: Първо – комплексът от Костов, който всеки от тях разви, независимо дали в конкретния момент Костов мълчеше сърдито, подкрепяше ги вътре в СДС, беше техен политически противник или техен коалиционен партньор. Забавното, разбира се е, че всеки един от тях по три пъти на седмица пророкуваше политическата смърт на Иван Костов, който до днес се радва на значително по-добро политическо здраве.

Второто общо между досегашните лидери на СДС беше детинското доверие, с което приемаха социологическите прогнози. Така например три месеца преди парламентарните избори през 2005 г. на СДС му обещаваха 8–9% от всички гласоподаватели, т.е. поне 16 на реалните избори. В деня на вота обаче за СДС реално гласуваха по-малко от половината на тези, които го бяха обещали.

Същото се повтори и на европейските избори, на които Петър Стоянов “изненадващо” получи под 100 000 гласа, въпреки обещанията за поне 200 000.

В момента в проучванията СДС има между 1,5 и 2,5% – приблизително толкова, колкото получава и ДСБ. Разликата обаче е, че СДС е марка, която хората инстинктивно сочат в анкетите, така както когато ги запиташ от кой отбор са, ще кажат Левски или ЦСКА, макар на огромната част от тях посмъртно да не им хрумва да отидат на мач на който и да е от двата тима. Затова СДС винаги събира два пъти повече фенове в анкетите, отколкото на избори. Затова СДС вече е свършило политическия си курс и няма да влезе в следващия парламент.

Знам, че от тази прокоба боли. Че всеки крие в душата си някой красив син спомен, свързан с трите букви. Но СДС вече не е дори сянката на това, което беше. СДС е празен балон, от който избягаха даже политическите тарикати, камо ли хората с визия и политическа страст. И в крайна сметка няма никакво значение дали СДС ще смени своя председател на предстоящата конференция, защото всеки лидер, който оредяващите и обезверени хора, останали там, могат да продуцират, неизбежно ще бъде по-жалък от предишните. Тъжно, но факт.

Реклами
Публикувано на Статии. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s