Говоренето на ДСБ – три решения

в-к Гласове, бр. 32, г. II, 10–16.08.2007 г.

Публичното говорене на ДСБ има три големи проблема – партията говори предимно от и за миналото; говори с партии, а не с избиратели; и говори винаги и срещу всички, което я превръща в предсказуема и безинтересна. Тези проблеми не изчерпват всички дефекти, но ако бъдат решени това би спомогнало за излизането на ДСБ от кризата.

Решение №1: ДСБ да заговорят за реалните проблеми на хората.

Българското общество 16 години след началото на прехода е съвсем различно от това, което е представлявало през 1989 г., за което са единодушни всички социолози и анализатори. Онези 2 милиона души, които през 1990-те гласуваха за десницата днес не са разочаровани или апатични, а просто различни. Отиде си голяма част от поколението, помнещо България преди комунизма. Следващото поколение вече излиза от активна възраст. Огромен брой от тогавашните „млади” емигрираха, а родените след 80-та година нямат съзнателен спомен от времето на комунизма и то им изглежда точно толкова далечно и абстрактно, колкото например османското владичество.

Българското общество днес е различно и по чисто географски показатели – постоянната миграция от селата към големите градове и София и от България към чужбина доведе до това, че днес няма истински градски центрове с градска култура и десницата няма градове в които е абонирана за властта, за което може би най-емблематичния пример е изборът на гротеската Б. Борисов за кмет на “синя” София. Икономически обществото е може би най-променено. Не толкова, защото се е появила икономическа диференциация, а защото огромната част от българите вече са независими от държавата за своята прехрана. Властта не е фактор за битовото оцеляване на гражданите (освен за електората на ДПС) и в резултата упражняването на политическото право на глас става чисто интелектуално упражнение, а позицията на политическа дезангажираност – твърде примамлива.

В някаква степен българското общество се разпадна на отделни по-големи или по-малки общности, всяка от които има ясно очертан интерес, а през последните години и енергия да го отстоява. Това е същинското обяснение на въпроса защо партиите с електорати по 2 милиона паднаха на по 100-200 или 300 хиляди. Защо вестниците с тиражи от половин милион днес печатат по 50 хиляди бройки. И защо популярните тв-предавания вече не могат да формулират национален дневен ред.

В тази ситуация ДСБ избра да се превърне в политическо представителство на една от тези групи – на биографичната десница. Но пропуска възможността да стане говорител на различни групи, които да видят защитата на собствения си интерес през партията.

ДСБ например подходиха към протестите на лекарите срамежливо – затвориха се в своите програмни документи, уплашиха се да не бъдат обвинени, че се опитват “да яхнат” протеста. Същото беше и е отношението към проблемите с Иракли, “Натура 2000” и Странджа или пък към административното безумие при смяната на автомобилните номера.

Във всеки от тези случаи хиляди хора са имали нужда от свое политическо представителство, но ДСБ не им го даде, защото ни се е струвало неавтентично, доколкото не е успявало да събуди ентусиазъм в залите с тъмносини симпатизанти.

Затова решението е следното – на ДСБ му трябват бързи, категорични и дори рискови действия, а не позиции по всеки от тези въпроси. Формализирайки всеки проблем по линията: програмни постановки – ресорна вътрешнопартийна комисия – политическа позиция на компетентния орган, ДСБ винаги в крайна сметка достига до формално решение на проблема. Той се решава, когато ресорният депутат даде пресконференция по въпроса или зададе въпрос в парламентарния контрол, а не когато засегнатата страна усети, че има политически защитник.

Решение №2: ДСБ да става център на динамични мнозинства и консенсуси.

Най-големите политически успехи на ДСБ до момента са се случвали тогава, когато партията се е превръщала в център на политическо мнозинство, дори съюзниците в него да са били конюнктурни. В началото на 2005 г. партията застана срещу “Модела Софиянски” в София, заедно с бившия главен прокурор Филчев и общинските съветници на левицата. Именно тази позиция обаче позволи на ДСБ да влезе в годината на най-важните си избори създавайки впечатление, че диктува политическия дневен ред. Месец по-късно ДСБ беше острието на най-силната атака срещу кабинета Сакскобургготски, в единодействие с БСП, СДС и Новото време. А след изборите отново ДСБ застана начело на осуетяването на първото правителство на Станишев, заедно с “Атака” и НДСВ.

Във всеки от тези случаи ДСБ са извлекли максимални политически ползи от тях. Всички те обаче са били възприемани като тактически ходове, а не като част от цялостна стратегия за лидиране на динамични мнозинства или създаване на политически консенсуси надхвърлящи идеологическите рамки.

Така че второто решение за измъкване на ДСБ от кризата в която се намира, е провеждането на целенасочени усилия за създаване на политически консенсус, в който дори шокиращо да бъдат загърбвани традиционните партийни партньорства и вражди. Най-големият шанс по този път е влизането в режим на анти-ДПС консенсус, особено в навечерието на местните избори. Друга (по трудна за осъществяване) възможност е предлагането на надпартиен политически и обществен консенсус срещу мутрите и организираната престъпност. В случая ДСБ ще направи компромис не с принципите си (от които няма да отстъпи), а само с уюта да правиш политика само в компанията на тези, които ти допадат.

Решение №3: ДСБ да стартира ценностния разговор в политиката.

В годините на прехода българското общество изпадна в ценностна криза. За добро или лошо първите вълни на прехода бяха осъществявани от либерали, чийто подход предвиждаше държавата да абдикира изцяло от функцията си да формира ценностен ред сред гражданите, да говори в морални категории, да отделя добро от лошо, правилно от неправилно. 

Най-видим елемент от ценностната криза са демографският проблем, разпадането на традиционното семейство (отказ от сключване на брак и увеличаване на разводите), ръстът на абортите, алкохолизма, семейното насилие, детската проституция, просията и т.н. Цели социални групи изпаднаха извън обществото, а много деца са лишени от правото на равен шанс след като отпадат твърде рано от образователната система.

Училището, също девалвира. То абдикира от ролята си да възпитава и се ограничи само с това да обучава. Липсата на морални изисквания и дисциплина обаче водят и до ниско ниво на образованост. Увеличава се неграмотността не само сред малцинствата, но и сред децата на семейства в добро социално положение. Като не успя да вдъхне у учениците респект и уважение към себе си, образователната система създаде поколение, лишено от авторитети и чувство за обществена отговорност. Изчезна социалната солидарност. Българското общество се атомизира и изгуби чувството за принадлежност към една нация, усещането за национална идентичност и патриотизмът си, което от своя страна води или до национален нихилизъм или до поява на радикални фашизоидни идеи.

Освен в семейството и в образованието кризата е налице и в други ключови сфери – Църквата, структурите на гражданското общество, общините, медиите. Либералният релативистичен подход, доведе до това в българската наука и култура да изчезнат понятията високо и ниско. Резултатът е, че днес чалга-певците се превръщат в модел на подражание. Героите на деня са мутрите – те дават щедри интервюта във вестниците, излъскват своя имидж и претендират да формулират новия дневен ред на България. 

Всичко това са въпроси, чийто автентичен говорител по света са десните партии. Именно това са автентичните проблеми на десницата по света. Затова е парадоксално, че в този контекст българската десница не винаги е показвала безпомощност по повечето от тях, а директно се е отказала да ги повдига в публичния дебат. И това важи не само за десницата от 1990-те години, а и за ДСБ, създадени с претенцията за нова национална кауза.

Тези теми обаче вълнуват българската общественост. През последните години в публичното пространство протекоха и продължават да текат дебати за криминализацията на еднократната доза, за евтаназията, за донорството, за абортите, за ролята и състоянието на Православната църква, за Вероучението, за Риалити шоутата по телевизията, за културното наследство, за националната идентичност, за кризата в образованието, за опростачването на медиите, за унищожаването на културни паметници в градовете с интензивно строителство, за застрояването на плажовете и бреговата ивица по Черноморието и т.н. и т.н. По всички тези теми ДСБ или не са имали позиция, или тя е била формална, доколкото са ги възприемали като секторна, т.е. второстепенна политика.

В крайна сметка всяка една от тези теми е един пропуснат шанс за ценностно говорене в политиката. А това ни препраща към един от големите пропуски още в създаването на партията – отказът от идеологическа идентификация. През 2004 г. ДСБ се уплаши да дефинира политическия си проект като консервативен и се задоволи с една абстракция (“дясна партия”) и един лозунг (“Силна България в обединена Европа”). Днес, три години по-късно партията има шанс да поправи тази грешка. И най-сетне да заговори така, както гражданите на България очакват – актуално, адекватно и автентично.

Реклами
Публикувано на Статии. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s