Предизборната кампания 2001: Статукво срещу промяна

в-к Пари плюс, 01.12.2000 г.

С наближаването на изборния ден, някъде в началото на юни догодина, политическата ситуация в страната ще става все по-напрегната, медиите все по-рядко ще демонстрират безпристрастност и обективност, все по-често ще бъдем свидетели на компроматни игри и удари под пояса. Предстоящата предизборна кампания ще бъде най-тежката досега (показателен е фактът, че тя вече на практика стартира) и до голяма степен ще наподобява партия шах със значителен брой играчи и непрекъснато променящи се правила. В тази ситуация успехът на всяка една политическа сила в най-голяма степен ще зависи от адекватното й поведение в хода на предизборната кампания и прагматичността на посланията, които отправя към избирателите.
Проблемът става още по-значим, като се вземе предвид фактът, че едно завръщане на левицата във властта (въпреки заклинанията на БСП-лидерите) би поставило под съмнение както необратимостта на икономическите реформи, така и прозападната ориентация на България и особено интеграцията й в евроатлантическите структури. Наред с това реална е възможността една загуба на парламентарните избори от СДС да доведе до замяна на партийните лидери с “нови” лица, които да променят стратегическите приоритети на СДС и на практика да доведат българския политически живот до безалтернативност, нещо на което само преди няколко дни станахме свидетели в съседна Румъния. Същевременно последните социологически проучвания ясно показват, че българското общество е по-склонно да приеме десните политически идеологии и съответно предпочита дясно управление и се бои от завръщането на левицата във властта. И че малките партии с претенции за дясното политическо пространство (ВМРО, “Гергьовден”, формацията на Богомил Бонев) трудно са идентифицирани от избирателите и като цяло остават в сянката на СДС.Това изправя

УПРАВЛЯВАЩИТЕ ПРЕД ОГРОМНО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО
и отговорност, като повече от ясно е, че единствената възможна цел, която СДС може да си постави преди изборите, е победата на тях и постигането на устойчиво парламентарно мнозинство.
Основният въпрос пред управляващите в навечерието на новата предизборна кампания е: кои са социалните групи, на чиято твърда подкрепа могат да разчитат на предстоящия вот; и още по-важният – на кои социални групи принадлежат отдръпналите се от партията близо 1 милион избиратели на последните местни избори. Отговорът на тези два проблема механично ще даде отговор и на въпроса къде е скритият ресурс на десницата, чрез който ще може да се преодолее кризата в общественото доверие. Внимателният анализ на резултатите от местните избори както и последните социологически проучвания показват една твърде интересна и уникална на фона на електоралните нагласи през последните 10 години картина.
Винаги досега симпатизантите на СДС са се съсредоточавали основно в столицата и големите градове или, казано по друг начин, там където стандартът на живот е по-висок, а заедно с това и достъпът до обективна информация. И винаги досега симпатизантите на СДС преимуществено са били хората с по-високо образование, а заедно с това и с по-високи доходи и ясна визия за бъдещето. Местните избори обаче обърнаха нещата и на тях посочената активна и европейска по дух и самочувствие част от обществото се въздържа от гласуване. И това стана факт след едно управление, което донесе несравнимо по-високо материално положение тъкмо на тази социална група. Тъкмо обратното, населението в по-слаборазвитите райони на страната не само че прояви активност, но и чувствително наклони везните в полза на СДС. На това се дължат както изненадващите загуби на ОДС в големите градове и ниската избирателна активност в София, така и спечелването на изборите в т. нар. червени крепости и пробивът в традиционно гласуващите за БСП селски райони. Дали този

ПРОЦЕС НА ЕЛЕКТОРАЛНА РОТАЦИЯ
е начало на устойчива тенденция, или моментно отклонение от правилото е проблем, липсата на задоволителен отговор на който за всеки един от политическите играчи ще означава провеждане на неадекватна кампания и съответно загуба на парламентарните избори.
Като по-периферни фактори може да се посочат агресивната предизборна кампания, която ОДС проведе, и тезата, че ще спечели при ниска избирателна активност. Основната причина за смяната на вота обаче е друга. Именно в селата и малките градове е концентрирана онази част от населението, която в най-голяма степен е зависима от държавата. Става въпрос за редовното изплащане на пенсиите и социалните помощи, за политиката в областта на селското стопанство, за решаването на инфраструктурни и битови проблеми. Казано по друг начин, това е онази част от обществото, на която държавата (а това значи и управляващата политическа сила) най-лесно може не само да обещае нещо конкретно, но и да го изпълни.
Обратно на това жителите на София и големите градове, по-образованите и материално осигурени избиратели не видяха в политическите сили желание за сътрудничество, нито пък възможности за бързи и реални действия в положителна насока.
Изключително интересната социално-демографска характеристика на този изгубен на изборите 1 милион показва, че това е някогашното, “реформаторско мнозинство”, което през 1996-1997 г. се идентифицираше с Петър Стоянов и другите нови лица в СДС и което донесе успеха на десницата. Това е и тази социална група, която по време на косовската криза успя да обърне общественото мнение и да преутвърди цивилизационния избор на България. Важна част от тази група са

ПРЕДСТАВИТЕЛИТЕ НА БИЗНЕСА
които поради двойния стандарт на управляващите по отношение на предприемачите продължават да са критично настроени срещу правителството и СДС въпреки пропагандираната икономическа стабилизация и намаляването на данъците.
Така се стига до главния въпрос, кой е ресурсът, на който СДС може да разчита на предстоящите избори и към който преимуществено трябва да насочи кампанията си: крепителите на статуквото или желаещата динамични промени група на активните?

ТЕЗА 1

В началото на прехода БСП изгради кампанията си върху страха на консервативно настроеното общество, че ако СДС дойде на власт, всичко построено при социализма, ще бъде разрушено. Обратно на това СДС заложи на радикализма, символ на който стана добре известната песен: “вземи панелите, трабанта”. Напълно закономерно СДС загуби изборите през 1990 г. и още 7 г. не успя напълно да наложи собствената си визия за обществено-икономическото развитие на България и външнополитическите й приоритети.
Десет години по-късно положението е коренно различно. Днес крепител на статуквото (новото статукво, включващо икономическа стабилизация, интеграция с ЕС и бавен, но устойчив растеж) е СДС и коалицията ОДС. Затова и тезите на БСП за реприватизация след изборите се посрещат на нож от обществото. За 7 години лутане между посттоталитарната носталгия и европейския блян и за още 4 години ударни реформи българското общество дотолкова се измори от експерименти, че за него най-важното сега е да пази статуквото. А статуквото е СДС.

ТЕЗА 2

През 1959 г. при посещение във Вашингтон Шарл Де Гол съветва спрягания за бъдещ кандидат-президент Никсън в кампанията си да издигне лозунгът за “една нова Америка”. Той обаче не се съобразява с предложението на опитния политик и изгражда своите послания на основата на запазване на статуквото и защита на политическата линия на Айзенхауер. Така през 1960 г. почти непознатият дотогава католик Джон Кенеди неочаквано печели изборите. В кампанията си той призовава американците “да не седят на едно място” и обещава “да поведе Америка напред”. Разбира се, съпоставката между Америка в началото на 60-те и България в началото на XXI в. е рискована, но в полза на такава аналогия може да се цитира и пресният румънски опит, при който поддържащата статуквото десница буквално беше изметена от политическата сцена.
Социалната група, която по никакъв начин не може да бъде привлечена чрез апология на статуквото, е тази на единия милион изгубени избиратели. Дори от чисто математическа гледна точка е изключително трудно ОДС да спечели избори без тяхната подкрепа. Същевременно това са хората, които възприемат себе си като субект на успеха и развитието на страната. В сравнение с останалите те са много по-инициативни и предприемчиви, способни са на радикални действия и поемане на рискове. Тъкмо тази група често пътува в чужбина, говори английски, следи световните медии и има достъп да Интернет.
На нея принадлежат т. нар. лидери на мнение: работодатели, интелектуалци, публични фигури, от чиято позиция пряко зависят политическите нагласи, мотивацията и в крайна сметка развитието на обществото. Единствено тяхната подкрепа е залог, че една политическа сила ще запази социалната си адекватност, а с това и потенциала да наложи своята теза във всеки стратегически за бъдещето на страната дебат (в случая е достатъчно да се посочи негативният опит на БСП, която без подкрепата на това “активно малцинство” вече 10 години седи в поза партер спрямо обществените нагласи).
В такъв случай, ако наистина иска да спечели предстоящите избори, ако иска успешно да управлява след тях и ако се надява на политическо дълголетие, основният ресурс на СДС е в

АКТИВНОТО МАЛЦИНСТВО
А то иска само едно: една кампания с посланията от последните президентски и парламентарни избори и с акцент върху нуждата от чувствителна промяна, бързи и радикални действия.
Във всички спечелени от десницата избори – парламентарните 1991, президентските 1992, президентските 1996 и парламентарните 1997, кампаниите, които СДС е водил, са се основавали на позитивни послания и на изграждането на конкретна надежда в обществото за кардинална промяна на статуквото. Тази гледна точка обяснява защо посланието от 1997 г. “Ние можем” се оказа печелившо, а “Заедно можем повече“ от местните избори 1999 г. – не. Защото докато първото беше изградено върху плоскостта на промяната: “За разлика от тези, които управляваха досега, ние можем да управляваме”, второто разчиташе на статуквото: “Управлението е успешно и трябва да продължи”. Двете на пръв поглед сходни послания са диаметрално противоположни според реакциите, които предизвикват в обществото.
Макар в теоретичен план всичко казано дотук да изглежда чудесно, на практика е много трудно управляващите да се дистанцират от собственото си управление и да обяснят на гласоподавателите защо не са реализирали обещанията през настоящия си мандат. Все пак опити в тази посока се правят, сигнал за което е прокламираната от премиера Костов “нова икономическа политика”.
Друга добра възможност е генериращият се в обществото евроскептицизъм, който обаче е съчетан със своеобразно “табу” върху атаките срещу европейската интеграция. Единствената партия, която на практика е доказала, че ориентацията към Брюксел е сред основните й приоритети и на която обществото би простило известни завои в международната политика, е СДС. Така Костов има уникалния шанс да се възползва от евроскептицизма и да изземе инициативата в тази посока от страна на опозицията, може би това е мотивът на твърдата политика по визовия въпрос, която правителството демонстрира. Това му донесе по-висок рейтинг, засега…

N.B. Още една доста стара статия.

Реклами
Публикувано на Статии. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s