За мен

Роден съм в София през 1979 г. Основното си образование завърших в 41-во училище, а средното в Класическата гимназия. През 2002 г. получих бакалавърска степен по Политология, а през 2004 г. по Политически менуджмънт в Софийския университет. Бил съм стипендиант на фондация “Конрад Аденауер” и съм специализирал Политически умения в Нов български университет.

През 2006 г. се ожених (смея да кажа щастливо) за ученическата си любов Павлина, която ме дари с две прекрасни дъщери.

През същата 2006 г. департамент “История” на Нов български университет обяви конкурс за докторантура, посветена на генезиса и предосвобожденското развитие на българския консерватизъм. Тази тема беше в пряка връзка с дотогавашните ми научни интереси и опити, явих се на конкурса и го спечелих. Така попаднах в една академична среда, която тепърва щеше да ме изненадва с един стандарт на научен перфекционизъм, твърде рядко срещан в българските университети. През 2010 г. защитих успешно докторската си дисертация и се явих на конкурс за главен асистент в департамент “Политически науки” на Нов български университет.

Спечелването на конкурса ме върна (след няколко години занимания предимно с История) отново в света на политическите науки. В момента водя курсове, свързани предимно с политическия маркетинг и мениджмънт, а също и с политическата история. През 2011 г. издадох основаната върху дисертационния ми труд монография “Раждането на българския консерватизъм”, а в момента работя върху нова книга, посветена на генеалогията на последната средновековна българска царска династия.

Не само заради научните ми интереси, но и заради семейната ми традиция, винаги съм смятал, че е дълг на всеки българин да има активна обществена позиция. Политическите ми разбирания са консервативни – вярвам в свободата, но и в отговорността; вярвал съм и продължавам да вярвам, че капитализмът е единствената естествена и справедлива икономическа среда; вярвам, че отказът от християнските ценности обрича обществото ни на разруха; вярвам и че много пъти в наследеното от предците ни се крие повече смисъл, отколкото в това, което можем да измислим днес. По всички тези причини винаги съм смятал, че България има нужда от консервативна политическа партия и че моето място е в нея.

През 2004 г., когато група десни политици, начело с бившия премиер Иван Костов (като човек, занимаващ се с политическа история убедено мога да кажа, че той е най-успешния консервативен държавник в цялата българска история) инициираха създаването на нова дясна партия, с убеденост се включих в нея. Смятах, че ДСБ ще намери сили в себе си и ще се превърне не в партия от прехода, а в ново поколение десница. През 2008 г. влязох в Софийското ръководство на ДСБ, а през 2009 г. бях номиниран и за кандидат за народен представител на Синята коалиция от Ловешки избирателен район. Въпреки, че мястото се считаше за “неизбираемо”, със самоотвержеността и енергията на много приятели, постигнаха отлични резултати, които всъщност доведоха и до влизането ми вкрая на 2009 г. в Националното ръководство на ДСБ.

Равносметката ми за включването в ръководния екип на ДСБ за жалост обаче не е добра. В продължение на две години се опитвах да променя начина по който ДСБ действа и по който говори, но обикновено оставах в малцинство. Осъзнах, че политическите неуспехи на ДСБ се дължат не на друго, а на невъзможността ни да бъдем на висотата на своята претенция – политическа сила отвъд политическия преход. За две години единственото политическо действие на ДСБ, в което видях искрена вяра, че нашият град, нашето общество и нашата страна могат да бъдат променени беше кампанията на моя приятел Прошко Прошков за кмет на София. Участието в тази кампания ми припомни, какво бяха политическите ни хоризонти, преди каузата “да минем 4%-ата бариера”, да подмени всички други каузи.

В крайна сметка обаче се оказа, че ДСБ не оценява тези избори по начина по който ги оценявам аз. След като проглушихме ушите на хората, че трябва да сме “в крак с времето”, ДСБ не показахме, че като партия сме адекватни на новите реалности.

По тази причина след местните и президентските избори престанах да виждам смисъл в присъствието си в националното ръководство. Смятам, че като преподавател, като изследовател и като публицист, поне на този етап ще съм повече от полза на каузите, в които вярвам, отколкото с присъствието си във висши партийни органи.