През леденостудения 1 февруари 2012 г. облякох 4 годишната си дъщеря много дебело и я поведох по булевард „Витоша” (наричан някога „Сталин”) към параклиса на жертвите на комунизма, където Клубът на потомците на офицерския корпус на Царство България “Един завет” беше организирал отбелязване на събитието с пускане в небето на 147 светещи фенера в памет на жертвите. Колебаех се, как да обясня предстоящото събитие на дъщеря си и в крайна сметка реших, че трябва да й кажа истината. Че преди години, едни лоши хора са убили много добри хора. И че сега ще си спомним за тях като пуснем по един фенер за всеки убит.

Когато стигнахме до мястото на събитието, там вече се бяха събрали стотина души – една голяма част от които мои добри приятели. Въпреки тъжния повод, настроението беше добро. Всеки взе по един фенер и се подготви да го пусне. Мисля, че в главите на всички в онзи момент се въртеше една и съща мисъл – че това е фенер-спомен за един от убитите. Лично аз мислех за писателя Димитър Шишманов, външен министър в правителството на Добри Божилов и мой далечен роднина. В следващия момент фенерите полетяха. Получи се една феерична картина при която десетки светещи кълба се устремиха към небето и предисвикаха възторга на хората долу. Нашият фенер (на мен и дъщеря ми) полетя малко и после падна почти до земята, тъй като го бяхме пуснали преди да загрее напълно въздуха. Постоя така поне минута, след което бавно започна да се издига обратно нагоре.

Това е първият текст, който пиша от много, много време насам. Приятелите, които ме познават знаят, че през последните месеци в голяма степен загубих вярата си, че българската политика има някакъв смисъл и че десницата в България има някакво бъдеще. Днес тази вяра ми беше върната от шепа ентусиасти, сред които бих откроил най-вече Валя Иванова и Борис Станимиров. Те направиха повече, отколкото половин дузина “автентични десници” могат да направят с половин дузина парламентарни декларации. Защото показаха, че в дребнотемието не сме загубили това, което ни прави истински. Нашата памет.

Българската образователна система е резюме на всички неудачи на изгубилия компаса си български преход и още повече на 45-годишния предходен период на властване на нискочелия, провинциален (не в географско-административен, а в културологичен план) и ограничен комунистически т.нар. “елит”. Като важен елемент на образователната система българските висши училища рядко правят изключение и за жалост в тях е много по-вероятно да срещнеш изнервени от ниското заплащане и административния натиск “научни работници”, отколкото това, което сме свикнали да наричаме интелектуалци и най-общо хора на духа.
Разбира се, обаче има и изключения.
Точно за едно такова изключение искам да споделя няколко думи с читателите на вестник СЕДЕМ, взимайки повод от излизането на поредната му книга. Става въпрос за Светослав Малинов – преподавателя, когото в може би в най-висока степен мога да нарека свой учител.
В българския културен живот има много личности с талантливо перо, такива, които винаги могат да разкажат нещо увлекателно, да потопят дори и най-семплата идея в поток от красиви думи, да изкажат и най-спорната теза достатъчно авторитетно и аргументирано. Това са майсторите на езика. За щастие има и немалко българи, които независимо как ги изказват са в състояние да раждат големи идеи, да формулират тези, достойни и за наднационален академичен дебат. И, накрая, в България все още се намират и неколцина академични хора, които не странят гнусливо от обществените проблеми, а смело и категорично отстояват граждански и политически позиции.
Та в България има много и от трите вида интелектуалци, но много малко, които съчетават в едно и трите качества – майсторство на езика, реален научен принос и смела гражданска позиция.
Именно такъв човек и интелектуалец е Светослав Малинов, който не просто е първият преводач на български на някои от класиците на политическата мисъл (Джон Лок, Едмънд Бърк, Франсис Бейкън) и не просто е най-добрият познавач в България на англосаксонската консервативна традиция, но с научната и политическата си дейност е на път сам да постави стандарти за консерватизъм и (което на фона на нерадостната ни действителност е май по-важното) мислене в политиката.
Когато учен като Светослав Малинов издаде нова книга, тя обезателно трябва да намери място в библиотеката на всеки един четящ българин с афинитет към политическото и към историята на политическите идеи. С особена сила това важи за сборника “Консервативни опити”, в който Малинов е събрал свои текстове, писани в продължение на 20 години, но притежаващи удивителна цялост, завършеност и органичност. Трябва да предупредя обаче, че освен с една добра книга читателите непрофесионалисти със сигурност ще се сдобият и със завистта на хора като мен (които, оказа се, през годините вече са прочели почти всички предложени текстове) именно защото за пръв път ще изпитат удоволствието да се запознаят с тях.
Една от статиите в сборника (първата й поява беше преди 10 години в списание Разум) носи наименованието “Само за консерватори”. Книгата на Светослав Малинов обаче спокойно може да се препоръча и не само на консерваторите, доколкото тя съдържа и много интересни тези, засягащи проблеми въобще от теорията на политиката, интерпретации върху класиците на политическата мисъл и опити върху “модерни” теми като бъдещето на исляма, на националната държава и въобще на това, което назоваваме политика и политическо. Истинската публика на “Консервативни опити” са онези хора, които въпреки трудностите на ежедневието и ускорения темп на живота не са забравили радостта от добрата книга.
Приятно четене.

Българската политическа действителност е смешна, досадна и отблъскваща. Българските политически партии в голямата си част са мародерски котерии с основна цел да преразпределят публичен ресурс в посока на собствените си бизнес другари. Българският политически дебат е на махленско ниво – в най-добрия случай нещо като спор между общественички блондинки за това кой в поредния Big Brother трябва да остане и кой да бъде изгонен. В идеен план българската левица наподобява на самодейна група баби, народни певици от село Сирищник, а българската десница (в голямата си част) – на футболен фенклуб някъде от крайните квартали на столицата.

И заключението от българската политическа действителност е в общи линии едно и то се нарича ДСБ. Това е политическата партия, която единствена в политическия ни живот се опитва да води ако не задълбочен, то поне нормален политически дебат, с аргументи, експертиза, сблъсък на ценности и принципи и пр.

Именно по тази причина не е учудващо, че тъкмо от страна на политик от ДСБ – евродепутата Светослав Малинов, и именно на страниците на вестник “СЕДЕМ”, беше стартирана поредица, посветена на християнството и демокрацията. И през следващите седмици читателите на вестника ще имат удоволствието да прочетат разсъжденията по темата на най-добрия в България познавач на европейския политически консерватизъм.

Разбира се, тази поредица няма да повлияе съществено нито на българските политически нрави, нито някой от все по-малограмотните ни политически наблюдатели ще й обърне особено внимание. Достатъчен успех обаче ще бъде, ако тя се проследи с внимание поне от привържениците на онази ценностна общност, която се припокрива със симпатизантите на ДСБ и читателите на вестник “СЕДЕМ”. И ако успее да породи истински дебат сред тях.

А поводи за дебат такава тема няма как да не предизвика. Още във въвеждащата си статия Светослав Малинов например пише следното: “Православието няма традиция и авторитети в политическата теология на демокрацията. Дори самото словосъчетание предизвиква недоумение. Други са вървели по този път, други са изработвали понятията и идеите.”

Общо взето, тръгне ли българин да говори за политика и религия, той неминуемо ще достигне до прозрението, че не друго, а Православието ни обрича да си стоим в задния двор на Европа. И че някъде там преди хиляда години предците ни страхотно са сбъркали геополитическия курс, като са ориентирали България към Константинопол наместо към Рим. Православието, ще кажат тези анализатори, е чуждо на демокрацията и политическия плурализъм. С мистицизма и с ирационалността си то е благодатна почва за самодържавие, диктатури и дори комунизъм, но не и за това, което сме се научили да наричаме модерна представителна демокрация. Православието, ще кажат най-крайните, ни дърпа назад към Русия и колкото по-бързо го забравим, толкоз по-добре. Да, ама не е точно така.

Нека първо започнем е това, че Православна и Римокатолическа църква като две отделни такива съществуват от 1054 г. Преди това църквата е била една. И още, че да се дели християнството най-общо на Източно и Западно, като под Западно се разбира Католицизъм и Протестантство, е абсурдно, защото разликите между католици и протестанти (и в догматичен, а и в културологичен план) са много по-големи и непреодолими, отколкото разликите между католици и православни.

В какво всъщност се състоят основните разлики между католици и православни в сферата на политическата теология на демокрацията и дали няма да се окаже, че именно в лоното на Православието, а не на Католицизма се поставя началото на всичко онова, което днес наричаме демократичен политически дебат. Известно е, че по ред исторически причини Римската църква на един доста ранен етап се превръща в силно централизирана структура, в която папата е практически единствен върховен авторитет и приеман за непогрешим. Този монократичен принцип е в явно противоречие с традицията на съборността в православните църкви, където съборността е единствената форма на управление и единственото мерило за истинност, особено по отношение на догматите.

Липсата на централизъм и специфичната демократичност на православните църкви води и до това, че на един много ранен етап те утвърждават богослужението да се извършва на национални и говорими езици. Нещо повече, в по-ново време Православието поддържа идеята за националната държава или за нацията-църква, колкото и една такава концепция да е спорна от еклесиологична гледна точка (и въпреки опасността лесно да премине в отклонение от догматите, т.нар. етнофилетизъм).

Ако отчасти е вярно, че Православната църква не развива доктринални постановки за политическите отношения, това се дължи на факта, че по време на нейното изграждане Източната римска империя все още съществува и не е необходимо Църквата да иззема светски и политически функции. Тя се задоволява с т.нар. принцип на симфонията (съзвучието) между религията и държавата, която се основава на евангелското “Кесаревото кесарю и Божието Богу” и стои много по-близо до секуларния принцип на съвременните демокрации, отколкото католическият папоцезаризъм (що се отнася до т.нар. цезаропапизъм във Византия, на практика няма голям съвременен византолог, който да поддържа мнението, че той действително е съществувал).

Това е положението края на Средновековието, когато духовният кипеж сред православни и католици има сходен ритъм. Когато например католикът Тома Аквински се опитва да рационализира християнството и перифразирайки Тертулиан, заключава “Вярвам, защото е разумно”, двама православни – калабриецът Бернард Варлаам и българинът Григорий Акиндин, правят същото, опитвайки се да аргументират вярата на базата на античната философия. Една от първите “буржоазни революции” на практика също се случва в православния свят, когато през 1342 г. т.нар. зилоти успяват да завземат от аристокрацията властта в Солун и да създадат ефективна система на гражданско самоуправление. По същото овреме една от най-демократичните държави в Европа въобще е православната Новгородска република край бреговете на Балтийско море.

Толкова за противоречието между Православие и демокрация. С принципа на съборността, с хоризонталната си структура, с отказа си от претенция да доминира над светските власти, православният прочит на християнството стои много по-близо до ценностите на демокрацията, отколкото католическият. Всъщност, когато демократичните традиции от съвременен тип започват да се зараждат, това наистина става в католически страни, но в противоборство с “полити¬ческата теология “и централизма на римската църква. А когато големите водачи на Реформацията издигат идеите си за съборност на Църквата, част от тях се позовават именно на традициите и практиките на Православието. Прочее любопитно за българския читател ще бъде, че последните разговори за вливането на една от основните протестантски църкви – Англиканската, в Православието, се водят до 70-те години на 20 век.
Има, разбира се, и една друга истина. След 15 век най-авторитетният православен център – европейският югоизток, попада под властта на мюсюлманската Османска империя. С това по зла ирония на съдбата в лидер на православния свят се превръща най-неподходящата страна – по-лутатарското Московско княжество. И първата му работа прочее е да унищожи северната перла на Православието – Новгород. И на мястото на блестящите средновековни византийски и балкански теолози застават неуките и малограмотни руски църковници. Образно казано, след 15 век с Православието се случва това, което би се случило с католицизма, ако изведнъж в негов център се превърне не Рим, а Хаити, Хондурас или Република Гватемала. Затова самодържавието, царизмът и дори съветският комунизъм са продукт не на Православието, а на осакатения му прочит, който току-що измъкналите се от властта на татарите московски князе са успели да направят.
Още през 19 век обаче православните Балкани започват да се очертават като алтернатива на московския модел – достатъчно е да се припомни, че началото на българската демократична традиция е изцяло поставено именно в Църквата, а първите политически дебати се осъществяват в рамките на църковно-народния събор от 1872 г. Именно там се появяват фракциите на либерали и консерватори, които стоят в основата на всички по-сетнешни български политически партии. През 20 век и особено след революцията в Русия православните емигранти на Запад достигат до т.нар. неопатристичен синтез, т.е. богословие, основано изцяло върху отците на Църквата (4-8 век) и еманципирано от руската схоластична традиция от 18-19 век.

Рухването на комунизма и ориентирането на общества като румънското и българското на Запад в самия край на 20 век още веднъж доказват, че Православието е неделима част от една многолика, но единна християнска цивилизация. И Тъкмо заради това линията на разлома преминава не там, където я поставя Хънтингтън, а доста по на Изток, отделяйки страните – наследници на средновековния византийски свят (Гърция, Кипър, България, Румъния), от евразийска Русия. Ако пред обществата на европейските православни страни, пред българското общество и в частност пред автентичната българска десница в момента стои някакво наистина голямо предизвикателство, то е да се преоткрие именно тази специфична историческа идентичност, която ни позволява да бъдем едновременно и православни, и демократи, и европейци.

Измина половин година от последните парламентарни избори и политическата ситуация започна да се връща в нормалното си русло. След похвални усилия в някои области и странни решения в други, рейтингите на правителството, премиера и управляващата партия се свиха в рамките на нормалното (същите каквито бяха 6 месеца след създаването на правителството на Виденов, 6 месеца след създаването на правителството на Костов и 4 месеца след това на Сакскобургготски). Макар вероятно в някои среди на управляващите тези стойности да будят тревога, те са по-скоро успокоителни. Прекалено високите рейтинги обикновено водят след себе си самозабравяне, а самозабравянето купища политически грешки, от каквито България най-малко има нужда сега.

А че правителството на Бойко Борисов не е застраховано откъм грешки, е повече от видимо. И тук не визирам толкова кандидатурата на Румяна Желева за еврокомисар (няма партия през последните 20 години, която да не е впечатлявала с някоя и друга кадрова екзотика), а нещо, което мина далеч по-незабелязано, но което е симптоматично и значително по-опасно – подкрепата, която премиерът Борисов декларира за кандидатурата на Меглена Плугчиева за вицепрезидент на ЕБВР.

Защо симптоматично? Защото тази подкрепа за втори път (след назначението на Божидар Димитров в правителството) показва, че компасът на ГЕРБ не работи добре, че те трудно правят разлика между дясно и ляво и че, като че ли, не са си взели достатъчно царска поука, до какво води размиването на политическите граници.

А защо опасно? Защото преди 6 месеца българските избиратели ясно показаха, какво искат – отговорните за грабежа, провала с европейските фондове и поредната икономическа криза министри на Сергей Станишев да отидат в опозиция. А най-отговорните и в затвора. Това искаха българите преди половин година, заради това гласуваха такова доверие на партията ГЕРБ, това искат и днес.

Затвор поне засега не се задава. Оказа се, че контролните органи в министерствата отказват да заработят (дали не, защото са назначавани от Станишев), а министрите не желаят да ги подменят. Въпросът е докога оправданията с предшествениците ще хващат дикиш, ако тази липса на политическа воля за справедливост продължи. Да не говорим за Доган, разследването на когото се сведе до планове за премахване на барбекюто му, а и този смел акт, както изглежда, няма да се случи скоро.

Затова, че не бориш корупцията може да се оправдаеш, разбира се, със съда, прокуратурата и ланския сняг, можеш да дадеш например 6 месеца срок на съдебната система да се справи, а когато изтече да дадеш нов – този път цяла година.

Няма оправдание обаче за друго.

За това да декларираш подкрепа за назначение във важна международна институция на министър от правителството на Сергей Станишев, отговорен пряко за провала на европейското ни членство и настоящ депутат от БСП!!! Още повече когато въпросната кандидатура няма особена необходимост от такава подкрепа.

По същия начин преди осем години действаше тогавашния министър-председател Симеон Сакскобургготски, който облегнат на внушителния си рейтинг не се поколеба да назначи за министри БСП-активистите Костадин Паскалев и Димитър Калчев, а за заместник-министър на земеделието (каква изненада) същата вездесъща Меглена Плугчиева. С тези назначения БСП взе глътка въздух, спечели изненадващо президентските избори и тръгна нагоре, което в крайна сметка доведе до безпринципната Тройна коалиция и до политическата смърт на бившия цар.

Дано приликите свършат дотук. Дано ГЕРБ анализира правилно най-близката ни история и дано спре с безпринципните ходове, защото ако България има нужда от нещо това не е реабилитацията на бившите комунисти, а дейно и волево дясно управление, използващо пълния експертен потенциал на българската десница. В разгара на тежката криза България се нуждае не от кабинет на малцинството, пускащ политически мостове, а от правителство на реформите и смелите решения. Само така рейтингите и доверието ще се запазят достатъчно високи, та президентските и местните избори догодина да ознаменуват ново начало, а не началото на добре познатото на всяко досегашно правителство, мъчително влачене по корем последните две години от мандата.

Изборите минаха и е време за равносметка. Първият извод е добър – ДСБ оцеля. Оцеля въпреки поредицата от скъпоплатени кампании, целящи да окалят каквото могат и да внушат на избирателя, че това е партия, обречена да умре. Оцеля за разлика от други, далеч по-мощни във финансово отношение проекти, включително разполагащата на практика с неограничен ресурс бизнес-коалиция “Лидер”. И не на последно място, ДСБ оцеля за разлика от партията на бившия цар, който преди едно десетилетие попиля десницата с една странна смесица от монаршеска харизма, популизъм и обещания за почтеност.

Вторият извод също е добър – ДСБ е фактор в управлението на България. След като години наред изглеждаше обречена да стои в политическия изолатор, ДСБ вече е една от партиите, от чиято парламентарна подкрепа зависи правителството. Може би участието във властта не удовлетвори някои по-големи амбиции, но е факт, че днес правителството се вслушва в това, което излиза от централата на “Кърниградска”, партията има участие във формирането на ключови политики в парламента и от време на време се изненадва приятно от поредното назначение на близък до себе си човек някъде в изпълнителната власт.

И с това свършват положителните изводи.

А сега останалите.

ДСБ оцеля, но за сметка на проекта за създаване на нова десница “отвъд хоризонта на европейското и атлантическото членство”. Създадена с амбициозната задача да стане десницата на утрешния ден, ДСБ по неволя се примири с ролята на “автентичната десница” и с инвестирането в стратегическо партньорство с партията, от която фактически се отдели преди пет години.

ДСБ е фактор в управлението на страната, но разполага само с пет представители в парламента, което, колкото и компетентни и опитни да са те, си е недостатъчно за сериозна работа. Тази цифра е още по-болезнена като се вземе под внимание, че другата основна партия в коалицията има 9 или 10 мандата, въпреки че не разполагаше нито с електоралния потенциал (избиратели й много отдавна отплуваха към ГЕРБ), нито с управленския капацитет на ДСБ.

И най-накрая, ДСБ се разми максимално в новата политическа конфигурация, в която водеща дясна партия е ГЕРБ, за която вероятно могат да се кажат много хубави неща, но сред тях със сигурност не е, че дясността й е иманентно присъща, че тази принадлежност е нещо повече от конюнктурен избор и залепване на етикет. ДСБ се разми и в проекта Синя коалиция, загубвайки своята идентичност или по-точно ограничавайки я в тесните рамки на носталгията по отминалото (синьо) време.

Всъщност именно разпадът на идентичността е най-големият проблем на ДСБ днес. Защото в България имаше и има много конюнктурни партии, които съществуваха благодарение на лидери-рейтингови рекордьори (НДСВ, ССД, ГЕРБ), на скъпи PR-кампании (Гергьовден, Новото време, Лидер, РЗС) или на организационна инерция (СДС, БЗНС-тата, ДП); и много малко партии, които съществуват, защото разполагат с достатъчно солидна общност от хора, споделящи еднакви ценности, политически принципи и ако щете дори естетически критерии (БСП, ДПС, може би и Атака). При създаването си ДСБ имаше привилегията да разполага с такава общност или, което е по-точното, тази общност създаде ДСБ за да има своето политическо представителство.

Такава общност обаче се поддържа през идентичност.

Затова дебатът в ДСБ днес трябва да бъде не за това, колко “наши” са се промъкнали в управлението, нито дори за това какво ще правим на частичните избори в София, а по какъв начин да възкресим идентитета, който загубихме. Ако успеем да го направим – ще имаме общността от съмишленици, а с нея след две или четири години няма да треперим пред разни изборни бариери. Ако я нямаме, ще трябва да избираме между еднакво нерадостните перспективи да паразитираме върху нечий чужд гръб или да скочим в пропастта с достойнство.

Не пиша този текст, за да дам отговорите, а за да поставя въпроса. Надеждата ми е, че той ще породи истинска дискусия – стойностният дебат е едно от условията за съществуването на политическа общност. И все пак накрая ще предложа едно (макар и техническо) решение:

Да си направим телевизия. Тази идея вече толкова пъти беше повтаряна, че се превърна в трафарет и поредният й говорител (съзнавам това) винаги рискува да се стори смешен в очите на хората. Но това, че за нещо се говори отдавна, не означава, че то не е вярно. Обикновено означава тъкмо обратното.

Затова сега, когато се чудим какво да правим, нека осъществим това, за което толкова много сме говорили. Нека си направим телевизия (а не предаване, рубрика или да проведем много обещаващ разговор с някой ТВ водещ). Ако има нещо, което през последните години е доказало, че може успешно да поддържа общност, това е вестник “Седем”. Затова да си направим телевизия като този вестник. Медия не претенциозна и бездушна, а медия с дух. Медията, в която да можеш да видиш истински дебат, категорична позиция и политическа страст. И не на последно място медията, от която – ей, Богу – и партията ДСБ, и общността ДСБ имат жизненоважна нужда.

Докато сутринта в петък, 13-и, председателите на ДСБ и СДС подписваха споразумение за общо явяване на изборите, един от репортерите пусна майтапа, че сме свидетели на чудо духът се връщал в тялото. Шегата тръгна по редицата от тъмно- и светлосини депутати, партийни лидери, журналисти, оператори, фотографи и обикновени сеирджни и видимо повдигна настроението в залата. Напук на душманите, които очаквано, след като излязоха от първоначалния шок, заключиха, че Костов е удушил СДС в прегръдката си и това е много, ама много лошо за десницата, страната и международното положение. И някак забравиха, че в продължение на пет години овикваха орталъка колко е важно ДСБ и СДС да се обединят.

Синята коалиция направи първите си стъпки въпреки дюдюканията на пресата, недоверието на “политическите наблюдатели” и враждебността на РАБКР (репресивния апарат на бившия комунистически режим). Щат не щат, социолозите признаха, че заедно двете сини партии имат 6% от гласовете (т.е. 10-12% реално на изборите), което, първо, със сигурност ги вкарва в парламента и, второ, ги прави незаобиколим фактор при съставянето на следващото правителство. Кон на G6, шах и мат. Сините не само са отново в играта, а както изглежда, ще диктуват политическата мода това лято.

Защо това е лошо за президента Гоце, новата медийна империя на Ахмед Доган (Ирена Кръстева и синчето й Дилян Пеевски), РАБКР, приятелите на Христо Бисеров в СДС, приятелите на Николай Михайлов в ДСБ и прочее не смятам да обяснявам. Смятам само да предупредя какво да очакваме през следващите два месеца.
В продължение на две седмици изброените “лидери на обществено мнение” ще повтарят мантрата, че Костов е превзел СДС, Мартин Димитров се е провалил като лидер и че ни трябват нови лица, а не старите муцуни (що ли някой не го каже това за старите муцуни на Ахмед Доган).

Следващите две седмици, когато СДС започне да реди листите си, всички ще повтарят че светлосинята партия ей сега ще се разцепи. Че Юруков, Радонов и кърджалийската СДС председателка ей сега ще направят нова партия. И че ако не я направят, то със сигурност ще саботират кампанията отвътре.

Ето така ще се изтърколи един месец. Й после ще се почне отново с процента. Някой ранобуден социолог (примерно в студиото на Бареков) отново ще повдигне рефрена за бариерата и ще рече, че синята коалиция може и да не я прескочи. Ще се почне едно вайкане и то ще завърши два дена преди вота, когато от кумова срама социолозите ще признаят, че синьото не просто ще е вътре, а ще е вътре с повече от очакваното.
И с това тяхното време ще свърши. Ще минат изборите и сините и от двата нюанса ще направят това, което традиционно правеха след избори през 90-те. Ще се съберат спонтанно пред НДК. Ще се смеят, ще припяват поомръзналите рефрени, ще видят че “пак сме си същите”. Ще гледат леко намусено към празнуващата наблизо (малко по-многолюдна и доста по-милиционерска) агитка на ГЕРБ… В нощта на изборите тези, които останат пред телевизионните си екрани, ще видят как комунистите с мъка сдават властта и как политолози, социолози и журналисти се въртят като слънчогледи на 180 градуса. И, разбира се, ще чуят поредната плиткоумна еквилибристика на философа с високия наратив Доган.

Имаше една филмова поредица на режисьора с трудно произносимото име Кшищоф Кешловски – “Три цвята: Бяло, Синьо и Червено”. В нощта на изборите за нас, хората от биографичното дясно, хората, които мразят комунизма, ченгетата и паметника на Съветската армия, ще има само един цвят: синьо. Като небето, морето и очите на оная, хубавата мадама от съседния вход. Синьо.

Идат избори. И отново ще се започне едно замеряне с факти и лъжи. Когато например десницата си позволи да отбележи, че кабинетът “Станишев” източи 1 млрд. лева от ДДС, някой откъм БСП ще отговори, че Костов окраде държавата. Когато десницата посочи, че друг един милиард, този път европейски пари, бяха загубени за България поради корупцията и некадърността на правителството, някой оттатък ще повдигне въпроса за “Балкан” и т.н., и т.н. Докато горкият избирател съвсем престане да различава истината от лъжата.

И тъй като никой отдясно така и не намери време през последните десет години да отговори на всичките тиражирани клевети, добре е това да се направи в навечерието на изборите. Та утре, когато редовият демократ тръгне по съседите си да ги убеждава за кого да гласуват, да има с какво да ги цапардоса по главата. Това е и основната функция на следващите редове:

Лъжа №1: Костов преподавал научен комунизъм. Това е особено популярна лъжа. Според нея преди 1989 г. сегашният десен лидер Иван Костов преподавал политикономия на социализма. Или направо научен комунизъм. И кандидатствал да става член на БКП, жена му била партиен секретар. А сигурно ще да е имал и досие. Истината обаче е различна. Преди 89-та Костов е преподавал политикономия на капитализма. И наистина е имал досие, но като жертва на политическо преследване. Това досие се пази и днес. В него могат да се прочетат интересни неща, например това, че през 1984 г. Костов е бил уволнен от асистентското си място във ВИИ “Кар Маркс” заради “немарксистки възгледи” или например, че е давал “негативна оценка на новия икономически подход и в научните му разработки има антикомунистически постановки”.

Лъжа №2: Фалитът на “Балкан”. Честно казано, не зная защо една от най-абсурдните лъжи е и най-устойчива. Ще го кажа тук, ще го повторя и малко по-долу. Още през 1995 г. тогавашното правителство на БСП, оглавявано от Жан Виденов, направи един списък за предприятия за ликвидация. Не приватизация, а ликвидация. Това бяха тези над 70 големи компании, изначално нерентабилни и източвани години наред от комунисти и ченгета. Правителството на Костов взе политическо решение тези фирми да бъдат приватизирани въпреки икономическата логика, но в името на хората, работещи в тях. От всичките предприятия фалира САМО едно – “Балкан”, и едно от години е на ръба – “Кремиковци”. Всички други оцеляха. Така че не Костов, а БСП съсипа “Балкан”, източвайки го години наред. През последните десет години от своето съществуване превозвачът гълташе по 20 милиона долара държавни помощи годишно и въпреки това имаше дълг от 100 милиона.

Лъжа №3: Криминалната приватизация. Легендата твърди, че преди Костов да дойде на власт, държавата притежавала активи за 20-25 млрд. долара, а той после ги бил продал за 1.5 милиарда. Само че истината е друга. Още през 1988-89 г. комунистическата икономика фалира напълно и именно заради това беше наложен мораториумът на Луканов. В периода 1989-1996 г. на входа и на изхода на всички държавни предприятия бяха инсталирани фирми на комунистическата номенклатура, които ги източваха. Според официал ната статистика от 19% г. собственият капитал на всички държавни предприятия е под 4 млрд. долара, а общият им финансов резултат е загуба от над 580 млн. на година. И това преди голямата криза от януари-февруари 1997 г. Така че отново не десницата, а БСП източи държавата, а предприятията, които правителството продаваше за по един долар, бяха в списъка за ликвидация и имаха дългове, често от стотици милиони

Лъжа №4: Отварянето на досиетата. Досиетата бяха за пръв път отворени през 1997 г. с един калпав закон; и отново, вече в синхрон с нормалната централноевропейска практика – със закона от 2001 г. Действащата според него комисия “Андреев” започна да осветлява агентите по същия начин, по който го прави и сегашната комисия. През 2002 г. обаче правителството на Симеон Сакскобургготски спря процеса, за да намърда отново агентите в държавната администрация. През 2006 г. под европейски натиск отварянето на досиетата беше възобновено и продължава и досега. Ако има нещо, което не беше направено от парламентарното мнозинство на ОДС, това беше приемането на закон за лустрацията заради обструкциите на тогавашния президент Стоянов и нарочно решение на Конституционния съд.

Лъжа №5: Най-корумпираното правителство. Според застъпниците на тази теза Иван Костов е стоял начело на “най-корумпираното правителство” и нещо повече – превърнал е тази корупция в официална политика. Да, ама не. Първо – всичките критики в тази посока идваха от таблоидите, притежание на бивши височайши ченгета; и нито една от международна организация или друга сериозна институция. Второ – Костов беше ЕДИНСТВЕНИЯТ премиер, който се раздели с министри, подозирани в корупция, и прати материалите за тях в прокуратурата. И единственият, който рискува да разцепи партията си, за да прогони отново подозираните в корупция Христо Бисеров и Йордан Цонев от парламентарната си група. Днес положението е друго. Не жълтата преса, а ОЛАФ, Европейската комисия и българската прокуратура вадят информацията за злоупотреби за милиарди левове. А Бисеров и Цонев отново са в политиката – и, колко любопитно – в ПГ на ДПС.

Лъжа №6: Коалицията с царя. Та според тази лъжа след изборите през 2001 г. бившият цар давал мило и драго да направи коалиция с тогавашното СДС, но СДС (под диктата на Костов, разбира се) му отказало. Само че истината е друга. Тогавашното СДС (начело с Екатерина Михайлова) постави пред НДСВ условие Доган и партията му да не участват в управлението. НДСВ не просто не отговори на условието, а фактически дори не предложи параметри за общо управление. После се оказа, че разговорите с десницата са се водели формално, а задкулисно са се водели други преговори – с ДПС, ген. Любен Гоцев и фигури от БСП. Прочее нерадостната съдба на НДСВ днес показва, че това да направиш безпринципна коалиция с победилата на избори партия само и само да останеш във властта, невинаги е блестяща идея.

Лъжа №7: Парите от Чорни. Типичният ченгесарски скандал с “дарението” от Майкъл Чорни, пазен две години за “про-говарянето” на Костов, е типичен и за подхода на българските таблоиди в такива случаи. Когато Чорни обяви, че кипърска фирма – негова собственост, е направила такова дарение, всички вестници го обявиха с огромни заглавия на първите си страници. Когато обаче по-късно кипърски съд официално обяви, че фирмата “Ромент трейдинг” не е била собственост нито на Майкъл Чорни, нито на свързани с него лица, когато е било направено дарението, същите вестници обявиха това в малки дописки на шеста-седма страница. И лъжата продължи свободно да се лее в пространството.

Лъжа №8: ДСБ няма да влезе в парламента. Тази лъжа е евъргрийн. Повтаря се преди всеки вот, като целта й е проста – да обезкуражи привържениците на партията, дано се откажат да гласуват за нея. През пролетта на 2005 г. например прогнозите за ДСБ бяха за 2-2.5%. И никой социолог не си направи труда да обясни, че реално на изборите 2.5% от хората с право на глас означава 5% от реалните гласоподаватели. И всички бяха много изненадани как ДСБ спечели 6.5% на изборите през юни. Днес отново същото -2-2.5%. Белким този път някой се прилъже.

Това са част от най-упоритите клевети и слухове, с които от години замерят българската десница. Пропуснал съм някои от откровено идиотските като тези, че като министър-председателят Филип Димитров ходел на работа гол за потрес на чуждите делегации; че Костов е приватизирал Златни пясъци, Слънчев бряг, Боровец, Пампорово, Кран Монтана и по всяка вероятност – Лепен; че е изкарал школата на КГБ в Москва и оттам се познава с Карлос Чакала, Вито Корлеоне и особено опасна банда извънземни. Пропуснал съм, разбира се, и най-упорития слух, че “ей точно този хотел тука е на Костов, но го държи чрез подставени лица”. Как да се отговори на него оставям на въображението и интелигентността на драгия читател.

Винаги съм минавал за краен десебар. Харесвал съм ясните политически граници, силните послания и смелите действия, дори тогава, когато минават отвъд добрия тон, за да хвърлят камък в политическото блато. Големият политик – казвал съм винаги – е този, който не просто умее да формулира каузи, но и не се страхува да ги отстоява в политическата битка. Големите политици са големи, не защото притежават разточителни рейтинги, а защото са понесли много бой. А и са понатупали някой и друг свой опонент.

Когато в края на миналата година се появи брошурката на все още министър-председателя на България Сергей Станишев, носеща претенциозното заглавие “Защото сме социалисти”, тръгнах по книжарници и сергии с намерението да си я закупя. Воден от професионални задължения, а не от личен интерес, какъвто, ей Богу, социализмът трудно би могъл да породи у мен.

Та, обикаляйки по сергиите, направих два важни извода. Първият е, че Сергей Станишев е личност, радваща се на доста ниска популярност поне сред продавачите на книги. Честно казано, никога не съм изтърпявал с по-голяма наслада толкова ругатни и насмешливи погледи, колкото получих в замяна на въпроса ми за книгата му. Когато ми дойдоха в повече, започнах да правя едни отвратени физиономии при задаването на въпроса, белким продавачът насреща усети, че оценката ми за социал-либералния модел изцяло съвпада с неговата.

Вторият извод, който направих след многото упорити усилия, беше, че тази книга просто никъде не се продава. Очевидно партията го беше закъсала с графика и по сергиите “Защото сме социалисти” щеше да пристигне с известно закъснение. Или просто на “Позитано” бяха пресметнали, че в дефицита на стоки има някаква особена соцромантика и решиха да я припомнят на носталгичния си електорат.

Докато обикалях по книжарниците обаче, попаднах на една друга книга – подбор от различни статии и очерци със спомени на големия български консерватор, един от старите лидери на десницата и министър-председател през 1912–1913 г. Иван Евстр. Гешов. След известно колебание зарязах плановете да се сдобия с брошурата на Станишев и на нейно място си закупих спомените на Гешов. “Защото сме консерватори…” беше оправданието, което си измислих.

Да бъдеш консерватор, в България винаги е представлявало изключително изпитание на духа. Независимо дали говорим за времето преди Освобождението, когато т.нар. “стари”, истинските строители на модерното българско общество, са били атакувани от радетелите на тезата “Да удавим България в кръв, пък да става каквото ще”. Дали говорим за Учредителното събрание в Търново, когато либералният популизъм и откровената простащина се налагат над здравия разум. Дали говорим за тежките години след Първата световна, когато под лозунга: “Бийте гражданята!” земеделци и комунисти вкарват една спокойна страна във фактическа гражданска война. Или, разбира се, за годините след 1944-та, когато комунистите слязоха от горите и наистина удавиха всичко в кръв.

Да бъдеш консерватор в България беше сериозно изпитание и през 90-те години на XX век, когато срещу усилията на една част от българското общество за демокрация, реформи и европейска интеграция се изправиха разкривените физиономии на комунистите с тенджерите и на “патриотите”, които си падат по всичко руско, сръбско, славянско, само не и българско. Най-накрая, да бъдеш консерватор е изпитание и днес, когато чудовищната пропаганда на бившата ДС всекидневно ти внушава, че си някъде там около двата процента.

Десните партийни фамилии в европейската политическа традиция са четири: либерални (каквато е била партията на Стефан Стамболов, като каквато ми е трудно да окачествя днешната НДСВ и каквато със сигурност не е ДПС), аграрни (каквито в някои периоди от своето развитие са били нашите БЗНС-та), християндемократически (какъвто беше СДС, когато беше голяма и сериозна партия преди десет години) и консервативни.

Българската партия, която единствена може да се окачестви като консервативна се казва Демократи за силна България. Помня, че когато тя се създаваше, имаше дебат дали това да се заяви направо или не. Надделя мнението, че думата “консервативно” в българското общество ще има негативна конотация, а и че има лош спомен от “лепенето на етикети” от различни политически формации. Реши се, че ДСБ ще показват с действията си, а не с голи декларации, че именно те са истинската, традиционната и консервативна българска десница.

Защото сме консерватори, ДСБ стана единствената българска партия, която дефинира националния интерес на България. И която обясни рисковете на това да сме слаба България в обединена Европа далеч преди Барозу и Майкъл Лий да ни спрат кранчето.

Защото сме консерватори, ДСБ стана единствената българска партия, която посочи руските енергийни проекти като заплаха за националната ни независимост, която алармира, че се превръщаме в “Троянски кон на Москва” и че това е свързано с един пълзящ процес на путинизация и разлагане на политическата ни система.

Защото сме консерватори, ДСБ първи нарекоха Ахмед Доган “проклятие за България”, първи алармираха, че мюсюлманите в България се поставят в етническо гето, че се използват като инструмент на политиката на Анкара и че в крайна сметка решението ни дали ще подкрепим членство на Турция в ЕС трябва да вземем, отчитайки само и преди всичко българския национален интерес.

Защото сме консерватори, ДСБ първи (и единствени засега) дадоха рецепта за изход от поредната икономическата катастрофа. Защото с глобалната финансова криза, двадесет години след утопиите на комунизма рухнаха и утопиите на либерализма. И не “Маркс се оказа прав”, а прави се оказаха консерваторите, които повтаряха, че капитализъм може да се гради само върху здрави основи, а не върху виртуалните социал-либерални фантазии.

Защото сме консерватори, ДСБ първи предупредиха, че българското общество навлиза в тежка морална криза. Че чалгизацията и риалити шоутата вървят ръка за ръка с купуването на гласове и ни водят по един път, в края на който няма добро и лошо, културно и просташко, правилно и погрешно.

Именно защото сме консерватори, нашата мисия е да възстановим политическите граници, а оттам и порядъка в българското общество. Нищо, че ще е трудно.